Преди много време
кога е нямало
тебе и мене
Марта не била
сегашната Баба
а млада красива
мома гиздава, слаба.
Тогава Вековете
затърсили булки
но тя била една
затова се надувала
врътвала гръб
отвръщала грубичко
вие сте стари, грозни
със черни качулки.
Но дошъл
двайсети век
усмихнал се леко
за тази вироглавата
намерил той лек
от младостта събрал
капката
от радостта смъкнал
шапката
бръкнал в любовта
право в средата
всичко това
като се затопли земята
станало Ярко Червено
и го наредил
по двете и рамене
а там чакали
бели власинки
виели се блестящи пластинки
стърчали
нишчици невинни, момински
и се заплели в едно.
Сватба естествено няма
Марта е една
винаги ще си остане мома
но оставя мартеница засмяна
със своята
бяло червена премяна
затова тя се надува
от време на време е слънчево
значи се смее
утре е буря
и вятър си вее
жена е все пак
трийсет дена
раздава мартеници
на крак
там са нейните
спомени златни
а дали е така
аз не зная
просто във мартенски фантазии
си витая.